мар. 212019
 

От известно време насам, в различни форуми, в които майки обменят съвети за отглеждането на децата си, усилено се разглежда въпросът за лечение с хомеопатии и намаляване приема на фармацевтични продукти, с цел ограничаване на вредното им въздействие върху детския организъм. Родителите изказват желанието си малките да бъдат здрави и все повече се насочват към натурални и билкови продукти за лечение на настинки и заболявания, както и към прием на полезни, био храни.

Разгледано от тази гледна точка, предприетите действия (храни, билки и други) влияят върху физиологията на детето, засилвайки имунната му система, с цел то само да се пребори с „атаките” на околната среда. В този случай ние приемаме, че заболяването е нещо външно, което е предизвикано от „недоброто” функциониране на тялото, с което то не може да се справи и затова „работим” само върху него.

Нека ви предложа и друга страна на повдигнатия въпрос, а именно психичната предпоставка за болестта.

Първо, ще разгледам хипотезата, че всяка болест има своето психично начало, на база съдържание и функция. Например, заболяването на гърлото се разглежда като следствие от силен несъзнаван конфликт, в който не си изказал какво чувстваш или преживяваш, не си отстоял позицията си. Поради тези причини неудоволствието, което преживяваш, се разтоварва под формата на „болест” на дадения орган. В своята книга „Твоето тяло говори” (2006 г.), Лиз Бурбо пише следното:

„Гърлото е предната част на шията, включваща в себе си началото на хранопровода и дихателните пътища. Гърлото съединява носните кухини с ларинкса и устата с хранопровода. То играе важна роля в процеса на дишане, говор и гълтане.

При усещане на болка в гърлото при гълтане, човек трябва да си зададе въпроса: Каква ситуация ми е трудно да преглътна в дадения момент? … Възможно е това да е израз на силна емоция или нежелание да приемеш някого или някаква идея”.

„Частичната или пълна загуба на гласа говори за забраната, която човек си налага при говорене, страхувайки се нещо. Той иска да каже неща, които се бои, че няма да бъдат чути или няма да се харесат някому. Опитва се да „преглътне” своите думи, но те засядат в гърлото му (често това води до болки в гърлото).”

Стъпвайки на тази хипотеза ще разгледам следния случай: „Момиче на три години, което по пътя на развитието си не е боледувало. Родителите полагат грижи за него, „калявайки” организма му още след раждането, следствие на което детето не е приемало в живота си антибиотици или лекарства. На шест месеца се мести при баба си и дядо си, поради невъзможност на семейството да се грижи за него, а на две години и половина тръгва на детска градина с желание, без да плаче. Развива се нормално. На три години изведнъж се разболява от бронхит и се налага приемане на антибиотик.”

Как се стига до това състояние, от психична гледна точка?

Тъй като белите дробове са основен орган на дишането, ще тръгна от символното им значение, съотнесено към проявеното заболяване.

„Белите дробове са непосредствено свързани с живота, с желанието за живот и способността да му се радваме, тъй като те доставят в клетките на организма кислород, без който човек не може да съществува. … Усеща, че някаква ситуация или някакъв човек му пречи да диша с пълни гърди. В него може да възникне усещането, че са го притиснали в ъгъла, лишили са го от свобода на действие.”

Стъпвайки на това съдържание и функция на заболяването си зададох въпроса, какво се случва в психиката на детето, за да се прояви това заболяване? В поставения казус се наблюдават няколко противоречия, от които ще изходя.

Първото е, че детето не боледува, въпреки че е прекъсната връзката с родителите за дълъг период от време (в такива ситуации децата плачат и често боледуват). Това ме насочи, че бабата и дядото присъстват още от самото раждане в живота на детето, което спомага за изграждане на отношения и връзка между тях и компенсира в голяма част отсъствието на родителите.

Следващият конфликт е, че детето не плаче и проявява силно желание да ходи на детска градина, въпреки малката си възраст, когато се предполага, че не е достатъчно изградено като личност и осъзнало себе си като отделно същество (в такива ситуации децата плачат и често боледуват).

Изхождайки от една от основните потребности в този период, а именно играта, предположих, че в тази институция детето свободно я задоволява и изпитва силно удоволствие, което го мотивира да ходи с желание.

Това, от своя страна насочва, че в семейната среда то е подложено на ограничения и забрани при реализиране на своите желания. При вземане на информация за изясняване на тези предположения се оказа, че бабата и дядото са на възраст, която физически не им дава възможност да тичат, скачат, бягат и играят с детето, според неговите нужди. Също така, в своята си роля, те поемат по-голяма отговорност, което води до свръхобгрижване и насаждане на повече страхове, целейки да предпазят детето от нараняване.

Това, от своя страна, също оказва влияние върху поставянето на ограничения, с цел да не се удари. Насочват детето към по-пасивни игри като четене на приказки, наблюдение над техните действия, без да му дават възможност да се включи.

За този период на развитие всички единодушно ще се съгласят, е характерно, че децата не спират на едно място и имат нужда да изразходват голямо количество енергия. Те могат да бягат, да се катерят по цял ден, да слизат и изкачват стълби, без да им омръзне и т.н.

Всичко това насочва, че семейната среда ограничава задоволяването на тези потребности и се възприема по-скоро като негативна и носеща неудоволствие.

Тръгвайки на детска градина, детето изведнъж попада в среда, в която му се предоставя възможност да прави всичко това, което иска, като вниманието непрекъснато се ангажира с разнообразни и интересни дейности, в които то взема активно участие. Започва да изпитва силно удоволствие, което го мотивира да ходи там. Връщайки се отново в къщи, се сблъсква със старото отношение, което предизвиква силен несъзнаван конфликт между това, което очаква да получи и резултата.

Невъзможността да изрази своето недоволство, предизвиква заболяването, като сигнал за промяна. Бронхитът е израз на това, че детето желае свободата си, но не я получава. По този начин, чрез организма си то изказва, че не може да диша от поставените му ограничения над потребностите да играе, да скача, да бяга.

От разгледаното дотук става ясно, че болестите могат да са следствие на силни и продължителни конфликти в несъзнаването, чрез които тялото ни дава реакция и сигнали за промяна. Оттук, всеки сам може да помисли защо има деца, които често боледуват и такива, които въпреки, че са в досег с болни са жизнени, без изглед да се заразят. В този ред на мисли искам да засегна и отношението на родителите и особено на майките към състоянието на децата си.

Какво имам предвид с това?

Ако детето свикне, че единственият начин да получи внимание и обгрижване от тяхна страна е, когато се разболее, то ще започне „нарочно” да предизвиква събития, чрез които да го получава. В тази връзка ще дам пример с клиент, който скоро потърси услугите ни:

Жена на тридесет и три години доведе детето си (момче на четиригодишна възраст), със заявен проблем хиперактивност. При паралелната работа с двамата за отстраняване на проблема се изведе несъзнаваната нагласа на жената, че предпочита детето да е болно, за да не се налага да ходи на работа. По този начин тя има идеално оправдание пред социума за непредприемането на действия, по отношение за справянето с проблема и личностното си развитие. Със своята несъзнавана нагласа жената провокираше детето да се разболява често, което оказа влияние върху работата с него, чрез прекъсване на срещите и несистемните консултации.


 
       В обобщение искам да кажа, че здравето на детето е следствие на това, дали се задоволяват неговите потребности, а не на храната и добавките, които приема. Създаването на спокойна и любяща психична среда за развитие е една целогодишна ваксинация срещу всякакви болести и грипни състояния, без да се посещава личния педиатър.