мар. 212019
 

Детската градина – това е първото социално учреждение, с което се среща детето. Социално в смисъл, че то за първи път се сблъсква с изискванията на обществото. Те могат да съвпадат с изискванията в семейството, а могат и да се различават. Много важно умение, което усвоява детето, адаптирайки се към детската градина, е умението да различава ситуациите и да ги анализира, какво е позволено и какво не с тези или други хора, в този или друг случай.

Сега не само майката и бащата, но и много други хора (възрастни, връстници) и различни обстоятелства (режим, занимания, правила на поведение и даже хранително меню) влияят на детето. То трябва да се научи да отстоява своето мнение, но и да уважава правилата, да се защитава, но да не обижда другите, да бъде личност, но да цени колектива, да има свои постоянни желания, но в същото време да допуска и нещо ново.

Това съвсем не е просто. Новите обстоятелства изискват време за адаптация на детето към новите условия. По мнение на психолозите, при 3-4 годишните деца периодът на адаптация продължава от два до три месеца. Ако той продължи по-дълго, родителите трябва да се консултират с психолог и да помогнат на детето. Възможно е преживяванията, свързани с детската градина, да съвпадат с някакви не по-малко важни преживявания. Тогава отказът да ходи на градина означава за него потребност от помощ и подкрепа от родителите. Ето няколко типични ситуации, с които се сблъскват родителите, когато детето тръгва на детска градина (започва адаптационния период).

„НЕ ИСКАМ!” Детето плаче и капризничи всеки път, когато стане време за детска градина. Това (колкото и да е странно) е най-„благоприятният” вариант: той му дава възможност да говори открито за това, което не му харесва. Родителите могат да му съчустват; да говорят, че действително съжаляват, когато тъгува и се разделя с тях, но „така е устроен светът – мама и татко работят, а децата ходят в детска градина или на училище”. Детето, което открито протестира против детската градина, най-често се адаптира добре, ако родителите не му се карат, не се сърдят, а изразяват съчувствие, оставайки уверени в това, че градината е добър избор за тяхното дете.

ЧЕСТИТЕ БОЛЕСТИ

Детето започва да се разболява буквално от първия ден на посещение на градината: „една седмица на градина – една седмица (а понякога и две) у дома”. Много родители се оплакват от детската градина – от недоглеждане, приемане на болни деца, инфекции… Считайки, че проблемът е в конкретната детска градина, те преместват детето във втора, трета, но ситуацията не се променя радикално. Защо? Просто затова, че е виновна не самата детска градина, а самата ситуация на преход на детето към самостоятелно пребиваване някъде без родители. Както е известно, физическото и психическото развитие на детето са взаимосвързани и неговият организъм понякога му помага да се справя с тревогите и преживяванията. Най-често боледуват именно тези деца, които не плачат и не капризничат особено силно, не изразяват явно с думи и сълзи нежеланието да ходят в детската градина. Това са „послушните деца”, които желаят мама и татко да бъдат доволни от тяхната самостоятелност и се стараят да не ги разстройват. Но, ако адаптацията за такова дете протича сложно, организмът дава „преднина” на емоцията: детето започва да боледува и си остава в къщи. Много родители забелязват, че няколко месеца след като детето е тръгнало в градина, то боледува все по-рядко и постепенно става активно, разговорливо и по-голямо (като начин на мислене). Ако „болезнената” адаптация не премине в рамките на половин година, необходимо е те да се посъветват с детски психолог.

У ДОМА – КАПРИЗИ, В ГРАДИНАТА – УСПЕХИ

„Удивително, но моят син се държи в градината по различен начин, отколкото у дома. На мен даже ми е обидно – нали у дома се старая, а той се държи там по-добре, отколкото с мен. Първо – той там е личност. Учителката казва, че се старае да се нахрани първи и сам си вдига чиниите! В къщи аз бягам след него с лъжицата. Второ – той сам се облича! В къщи може с часове да ходи по чорапи! Създава се впечатление, че от всички плодове на моето възпитание и усилия се ползват учителите в детската градина: в къщи аз се боря с него, а там – „Какво самостоятелно и развито дете имате!”

Работата е там, че в градината детето често вижда това място, където са готови да го възприемат такова, каквото се покаже. Но, засега то не може постоянно да е толкова самостоятелно, целеустремено и „възрастно”, то събира сили и изразява всичките си тревоги и съмнения у дома, при мама, във вид на капризи и непослушание, а в детската градина показва тази форма на поведение, която, както то счита, се цени повече от всичко в обществото. То желае обществено уважение! Скоро детето ще може по същия начин „достойно” да се държи и на други места, а в къщи понякога ще безобразничи, отдъхвайки си от тежката социална роля на „доброто дете”. Разбира се, на родителите (и особено на майките) е много обидно, че детето се държи добре с другите, а при тях капризничи, но е важно да се разбере, че това непослушание именно към близките хора означава, че то се старае да се приспособи към обществото и губи затова много сили. Разбирайки колко голям е светът и колко различни са хората, само пред най-близките си то може напълно и безогледно да довери своите тревоги, емоции и преживявания.

У ДОМА – „ДОБЪР”, В ГРАДИНАТА – „УЖАСЕН”

Според мен, учителката се отнася към сина ми предубедено. Всеки ден тя ми разказва колко безобразно се държи детето – бие се, взема играчките на децата и т.н. Но това не може да бъде: той е много послушно и вежливо дете! Ние винаги прекарвахме с него много време, докато не тръгнах на работа. Аз винаги му обяснявах кое е позволено и кое не е. Той винаги е искал от мен разрешение, ако може да вземе нещо. Аз просто не разбирам как може да е възможно – виждам едно, а в мое отсъствие се случва съвсем друго”.

Да, такава ситуация съществува и дори се случва много често. Учителката изобщо не преувеличава. Работата е там, че ако родителите отделят прекалено много внимание на правилното възпитание, контролират детето, предпазват го от приемане на неправилни решения, то три-четиригодишното дете, оставайки в градината без тях, просто „се загубва”. Като че ли остава без своята СЪВЕСТ. Способността му за самоконтрол все още не е развита, а в къщи съвестта и контролът са били мама и татко.

Оставайки само, детето се опитва да намери възрастен, който би могъл като майката да му помогне да постъпва правилно. Именно затова то се държи предизвикателно. Поведението му говори: „Моля ви, обуздайте ме, покажете ми моите граници”! Често цялата доброжелателност на обкръжаващите го възрастни му помага по-лесно да повярва, че за да бъде достатъчно добро, съвсем не е нужен постоянен контрол от тях.

„АЗ МОГА ДА СЕ КОНТРОЛИРАМ САМ” – изведнъж казва то, виждайки, че постъпките му съвсем не са катастрофа за обкръжаващия свят, а възрастните, в общи линии обичат съвършено различни деца – и по-тихи, и по-немирни. Успокоявайки се от отсъствието на постоянен страничен контрол към себе си, детето започва да се чувства по-уверено и да общува с възрастните по-добре, а също така и със своите връстници.

Как прибирането от градината в къщи може да разкаже за чувствата на детето:

Първа ситуация:”Моята дъщеря ме удивлява: сутрин устройва сцени, защото не иска да ходи на градина, а вечер, когато отида да я прибера, тя просто не ме забелязва. Продължава за играе и бъбри с другите деца! Аз я викам, чакам, разговарям с учителката – минават четиридесет минути, докато излезем на улицата, а на сутринта пак: „не искам”!

Втора ситуация: „Струва ми се, че в детската градина обиждат моя син, но той не говори за това. Даже сутрин отива с удоволствие в градината, приготвя някакви играчки, бърза, за да не закъснее, че „г-жа ………. ще се разсърди” – в общи линии всичко е добре. Но когато пристигна за него вечерта, той веднага се хваща за мен, дърпа ме да си тръгваме, не разрешава да говоря с никого, понякога дори плаче, ако аз искам да разговарям с учителката. Питам го: „Някой обидил ли те е?” – той отговаря „Не”, питам учителката дали се е случило нещо, а тя отговаря, че всичко е било нормално… Но, все нещо се случва”.

Много може да се разкаже за срещата на детето с майката след раздялата. Действително и родителите и педагозите, и психолозите са забелязали отдавна, че децата се делят условно на три групи. Срещата на едните от тях с майката много прилича на първата ситуация, срещата на другите – на втората. А третите, виждайки, че за тях пристига майката, притичват към нея, поздравяват я, след това се връщат да си вземат довиждане с всички, или да сложат на място играчките, връщат се при майката, обличат се и т.н. Разбира се, третата ситуация е най-удобна и приятна за родителите. Такова развитие на събитията говори за това, че детото вече е напълно адаптирано към градината, новите приятели и порядки. Показва също и увереността му, че майката също прекарва добре деня си и не е нужно да се вълнува за нея.

Също така говори за това, че дневният режим на семейството е добър, че детето достатъчно добре се ориентира във времето: примерно знае добре кога да приключва с игрите и да се прибира, кога ще дойде майка му от работа, в какво настроение ще бъде и какво им предстои след това. Като правило, всички деца започват с такова разбиране да приемат раздялата с родителите за целия ден. Но, не веднага.

Психолозите от средата на 20-и век са наблюдавали как малките деца се разделят със своите родители и как се срещат след това с тях. Задавали са въпроси на родителите за разни аспекти на техните отношения с децата. Тези изследвания ни дават възможност да разберем какво се случва с децата, нежелаещи да посещават градината, или оплакващи се на майка си за несъществуващи обиди.

Работата е там, че готовността на детето за раздяла с майката се заключава не толкова в неговото разбиране, че наоколо ще има само добри хора и интересни играчки. Главното в тази готовност е съхранената представа за майката в неговата душа. Нали именно благодарение на нейното мнение, малкото дете се ориентира в разните ситуации. Вие сте забелязали как едногодишното дете, преди да вземе нещо, хвърля бърз поглед към майка си, като че ли я пита „Може ли? Всичко ли е наред?”. Тригодишното дете вече невинаги поглежда към майка си, но винаги се старае да свери своите мисли: ”мама ще ми се кара ли”, „а мама ще хареса ли това?”.

Това „сверяване” лесно се отдава на детето. Майката е достатъчно предсказуем, постоянен човек и то знае добре за какво се кара, за какво го хвали, какво настроение може да има. Ако то не я разбира особено добре, му е нужно присъствието й, за да я „изучи” и да разбере в какво настроание е тя и въобще „всичко ли е наред наоколо”.

Ако майката е прекалено импулсивна натура и често сменя настроението си или доста често, непредсказуемо за детето, излиза и се връща с различни и непонятни за него впечатления и емоции, то може да я посреща така, както е описано в първата ситуация. То не че не я забелязва, дори напротив – то добре знае, че е дошла, но не знае в какво настроение е тя, как е преминал денят й, ще му се зарадва ли, или е притеснена за нещо и не мисли за него. Ето с какво се занимава то, когато не желае да си тръгва от градината. То се запознава с майката, но му е нужно време за да я срещне, да я почувства, да се върне при нея и да тръгне с нея, разбираема и родна.

Ако майката работи много, уморява се, вълнува се за други неща или други „възрастни” дела и детето често вижда нейната загриженост и преживявания, то може да я посрещне така, както е описано във втората ситуация. Никой не го е обидил в градината, просто то се вълнува дали не е обидил някой друг майка му, докато то не е било с нея. Именно заради това, виждайки я, то силно я прегръща, като че ли казва „Няма да те дам на никого!”

В такива ситуации то действително може сутрин спокойно да се приготвя за градината, „нали той иска да помогне на майка си”, но вечер вълненията му за нея стават много силни и „малкият защитник (защитница)” просто не се справят със своите емоции.

 

       В детската градина възникват най-различни ситуации между възрастните и децата. Не всичко в тях е така еднозначно, както понякога ни си струва. Главното, което трябва да знаят възрастните е това, че със своето поведение детето винаги казва нещо. То не може да каже всичко с думи, но вглеждайки се в това как се държи, може да разберем много за неговите мисли, чувства и преживявания.